Конкурс "Моята красива България" - категория ПЪТЕПИС
/ РАЗКАЗИТЕ СА ПУБЛИКУВАНИ В ОРИГИНАЛНИЯ СИ ВИД /
Анита Николова - 11 клас
Анна Първанова - 9 години
Василена Ушева - 9 години
Вержиния Йорданова - 14 години
Владислав Башев - 2 клас
Габриела Ангелова - 14 години
Габриела Николова - 9 години
Гергана Борисова - 14 години
Даяна Новкова
Десислава Зоин - 6 години
Екатерина Михайлова - 12 годинии
Елена Дундарова - 12 години
Елена Лулчева - 12 години
Емилия Ганчева - 13 годинии
Ина Петкова - 7 годинии
Катя Димова - 14 годинии
Кристина Ангелова - 17 години
Маргарита Бояджиева - 11 години
Мария Тодорова - 10 години
Марияна Кръстева - 13 години
Милеслава Богданова - 16 години
Мирела Занева - 15 години
Михаела Пенчева - 16 години
Светлана Няголова - 15 години
Симеон Славов - 8 години
Синтия Стоянова
Сияйна Тодорова - 7 години
Соня Загорска - 13 години
Цветелина Демирева
Юсеф Ал-Ахмед - 11 години
Анита Николова - 11 клас
Красотата ще спаси ли света ?
( Есе )
Един ден се разхождах по алеята в морската градина . Беше прекрасно . Всичко наоколо ме изпълваше с необятна енергия . Вървях по алеите и се усмихвах , щастлива от това , че можех да се насладя на гледката край мен . Красотата изпълни душата ми . Есента винаги е внасяла един светъл лъч на топлина и обич в душата ми , но и малко тъга . Всичко свършва , усмивките от лицата на хората си отиват , наоколо става мрачно , няма я онази ведрина , която е царяла през лятото . Но есента идва със своя блясък и величие . Тя променя всичко . През този сезон сякаш природата сменя дрехата си и се облича в нова , която да промени хорското настроение , но въпреки това всичко е прекрасно . Единият сезон сменя другия , за да бъде нашият живот малко по –цветен и вълнуващ .
Листата капеха .Всяко едно бе толкова уникално и различно , носещо определено количество светлина и топлина . Капейки ,те създаваха пъстър и мек килим , който би могъл да замени и най – луксозното покривало .От красотата на листата човек би се заредил много повече , отколкото ако би видял разцъфването на пролетта . Всичко в този парк беше като част от фантазиите ми . Красотата , която се откриваше пред мен ме впечатли . Издигаха се само високи дървета , които сякаш бяха като едно голямо семейство . Те бяха станали свидетели на най- красивото от вече отминалия сезон . Колко ли са щастливи дърветата ? Не знам , но според мен щастието им е огромно , защото са запечатали всички усмивки , станали са свидетели на радост и приятни емоции . Едва ли някой човек би могъл да се похвали с това , което на пръв поглед изглежда обикновено . Чувствах се като в рая . Бях запленена от чудната есенна картина . Участвах в нея като наблюдател и си мислех за красотата в живота . Дали и той е толкова цветен , а аз не съм го забелязала ? Със сигурност да . Животът е низ от красиви и лоши мигове , които оставят дълбоки следи в човешката душа . Но какво е красотата ? Нещо което виждаме или създаваме ? Досега не се бях замисляла над този въпрос . Красотата е сила и величие . Тя може да вдъхва радост и надежда , а това би било много полезно , за да дочакаме с още по – голямо нетърпение идното лято .
Красотата ни преследва , но често се питаме къде можем да я намерим ? Отговорът е много прост- навсякъде . Ние сме тези , които трябва да я открием – у дома , наслаждавайки се на домашния уют , топлина и отмора със семейството , сред смеха с приятелите , в училище с нашите съученици , с които се веселим ежедневно .
Странно е да търсим красиви хора . Всеки човек , който се усмихва и предизвиква усмивки по лицата на хората , е красив . Но тя губи своя смисъл , ако не вдъхва надежда и желание за по- добро съществуване .
В живота ни присъстват толкова стереотипи , относно какво и кой е “ красив “. Това е безумство . Красотата е най – относителното нещо , особено ако я определяме по външната й обвивка . Тогава това не е красота . Човекът трябва да се научи да “ вижда “ красотата не с очите си , а със сърцето и чувствата си . Необходимо е да отворим сетивата си за една нова красота – такава , която да те накара , да обичаш . Само тогава ще може да открием колко много вътрешно красиви хора съществуват .
Вървейки из приказния парк , си мисля за хората . Колко по- красив би бил нашият живот и свят , ако станем малко по – човечни . Радвам се на красотата , която се открива пред мен и стигам до убеждението , че красотата ще спаси света . Но преди това трябва да разберем кое е красиво , къде и как да го намерим . Да се научим да я разпознаваме и усещаме – това е моят призив .
Откривайки красотата не в себе си , а в отношенията ни с околните ще бъдем много по- щастливи . Тогава тя ще придобие своето истинско лице и ще ни спаси – нас , живота и света .
[нагоре]
Анна Първанова - 9 години
НА ЕКСКУРЗИЯ ИЗ БЪЛГАРИЯ
Един слънчев ден на 14.04.2007 г., заедно с мама заминахме на екскурзия из нашата красива България.Първо място което щяхме да посетим беше Рилския манастир.
Първо спряхме малко да починем в Боровец и ето, че пак потеглих ме за Рила планина.
Никога не бях ходила там и като слязохме на Рилския Манастир ми се видя толкова голям, с толкова много сгради – мама ми обясни, че се казва обител. Тук е живял Св. Иван Рилски, той е лекувал много хора.Влязохме вътре в църквата и си осветихме икони на Св. Иван Рилски и на Света Богородица.
Там видях и мощите на цар Борис . Екскурзовода ни показа и кухнята където се е готвило имаше едни големи казани. Много ми беше любопитно всичко. На вън пък имаше една висока кула по която не можахме да се качим , защото беше в ремонт. Купихме си светена вода и рейса потегли за Роженския манастир . Минахме през едни скали, които сами са се образували с течение на времето- страшно красиви бяха.
Роженският манастир също много ми хареса, не беше толкова голям но пък се качихме и разгледахме стаите му. Имаше и едни монах, които не ни даваше да снимаме, но ние въпреки всичко се снимахме. В двора имаше много красива палма. В църквата имаше свещи и всеки сам оставяше пари и си взимаше колкото искал Ние имахме едри пари и аз се притесних , как така ще вземем свещи без да платим, но мама отиде на вън и ги развали. Успокоих се-всичко беше на ред.
От Рожен потеглихме за Мелник. По пътя се виждаха Мелнишките скали, също като върхове. Рейса спря и ние се отзовахме на центъра. Тръгнахме пеша. През центъра минаваше една река и от двете и страни имаше къщи, също като нашите къщи в Стария град. Бяхме тръгнали да посетим “Кордопуловата къща” кацнала, като бяла птица на върха на Мелник. Тя е най-голямата възрожденска къща в цяла България. От долу има изба където се е произвеждало виното. Там ни почерпиха с малко вино- беше много кисело на мен не ми хареса, но мама каза , че е много хубаво и ще купим за тате да му занесем като се приберем в Пловдив. По стълбите на горе се изкачихме на първия етаж , където имаше няколко стай. В коридора имаше и стан, а по стените бяха закачени носии. В една от стаите , която се казваше“кошка” или мебелната стая имаше дванадесет прозореца от горе и дванадесет от долу, които гледаха в четирите посоките на света. Долу пода беше покрит с черги, а в средата имаше една масичка от никел на три крака. От страни на стените имаше дървени миндери, също покрити с черги и възглавници. Другата стая беше спалнята, а третата дневната където се хранели гостите.
Показаха ни едно скривалище / тайник/, където се е криел Яне Сандански. Тайникът извеждал в задната част на къщата, която водила до Роженския манастир. Горе имаше зимна градина със слънчев часовник изобразяваш картата , а в ъгъла едно дърво, което показваше къде е Мелник. Тръгнахме от Мелник за Петрич, къде щяхме да нощуваме.
Пристигнахме ,късно и едва вечеряли, аз си легнах, защото бях много изморена, а утре щяхме да става рано.
Ето, че се събухме , закусихме на бързо и потеглихме за Рупите. Разгледахме, къщата където е живяла баба Ванга, църквата – която беше малко по-различна от църквите, които съм виждала. В двора имаше много красиви, цветя и извори за минерална вода, където имаше табели 75 градуса, и изведнъж се озовахме до едно красиво конче.
Тук ми се случи нещо много забавно аз го галих и то стоеше. Но мама помоли да ни снимат и кончета се дърпаше и изведнъж грабна якето ми от раницата на мама. Всички стояха и не смееха да ми го вземат, а аз така се уплаших, че ще ми изяде якето , а може и да ме ухапе, че побягнах към рейса. А то милото конче дъвчело, дъвчело якето ми и с муцуната го подало на мама. Може да е помисли мама за кобилка –ха ха ха!
Пак рейса потегли, но този път за Сандански, тук имахме много малко време за да го разглеждаме. Парка, които имат е страхотен- много голям с различни дървесни видове. Имаше и едни въжени мосчета, по които минахме с мама и аз така писках, защото моста се клатеше. Ужасно беше…Катерих се по разни пътечки и се снимах даже на едно дърво въобще приключението беше пълно.
Закъснявахме за рейса и трябваше да тръгваме, а на мен така не ми се тръгваше, но уви мама ме за дърпа- хайде, та хайде…Най после стигнахме и до Банско, мойте съученици каза, че има много басейни. Само дето аз нито един не видях . На центъра точно беше паметника на Пайсий Хилендарски и на Никола Вапцаров. По улиците имаше много сергии с плетени торбички, чорапи и халета. Страшно красиви, само дето мама не искаше да ми ги купи. Каза ,че са много скъпи и за това ми взе само една торбичка и едно звънче.
Та така общо взето завърши нашата кратка история из двете планини Рила и Пирин.
Обичам България и съм горда, че живея в нея!!
/……из дневника ми…../
Ваша Ани!!!
**********
Пловдив
Хубав си Пловдив !
градът в който съм роден.
Хубав си Пловдив
въздухът ти дишам всеки ден.
Хубав си Пловдив !
все по-хубав ставаш от ден на ден,
с тепетат високи
ни прославяш всеки ден.
Хубав си Пловдив !
как ухаеш щом цъфне пролетта
и птичките запеят
с разперени крила.
Хубав си Пловдив !
лятото горещо щом настъпи тук
птичките долитат
пак от юг.
Хубав си Пловдив !
с есените си листа
докосвам с радост
покритата с тях земя.
Хубав си Пловдив !
когато пухкав сняг вали
и децата тичат
с весели шейни.
Хубав си Пловдив !
градът в които съм роден.
Хубав си Пловдив !
въздухът ти дишам всеки ден!
**********
Какво е за мен България
България с голямо “Б” е моята прекрасна родина. Страна в която съм родена и която много обичам. Със своите градове- София, Пловдив, Варна, Бургас и др., със своите красиви планини Рила и Пирин, с чудните си равнини тя е истински земен Рай.
С нашето черно море всички ние се гордеем и много го обичаме. Столицата ние София – там е президентството, български парламент, метрото и множество университети.
Мечтая си и аз един ден да уча в тях. Тя България за мен не е само гр. Пловдив, града в който съм родена, уча и живея, града в който имам много съученици, града в който са моите приятели и роднини, града в който има много зеленина, , много паркове, града в които има стар град с множество стари къщи, града с Античния си театър и още хиляди неща. За своя кратък живот аз съм била в Белгия и в Гърция , като си помисля само, че от моята родина няма по- красива никъде по света. Колкото и красиво да е в другите страни тя е топла и приветлива и с радост се завръщам винаги в нея където и да съм. Тя моята България така ухае на свежест през пролетта с цъфналите си дървета, сняг когато завали винаги искам да съм на вън за да усещам пухкавите снежинки как падат върху мен, а през есента и лятото е толкова зелено и горещо - морето ме привлича силно и искам да бъда винаги на плажа, да усещам вълните и шума на чайките, да събирам миди по плажа и мама все да ми подвиква не стой във водата Ани!
Е това е моята любима България за мен
**********
Хубава си татковино
Моята родина е прекрасна,
пълна със зеленина , трева.
С гори балкани
рози и цветя.
Има градове села
и много, много
равнини ,
поля.
Там живеят хора
с добри сърца
и дечица мили
с весели лица.
Щом слънцето огрее
петелът ще запее
а луната щом се появи
в сън всичко ще заспи.
Аз родена съм в нея
расна и живея.
България е моята родина
Познахте ли я Вие?
Тя е тъй прекрасна и красива
необятна и трудолюбива.
Обичам всичко живо в нея
и се радвам , че тук живея.
**********
Звездите на България
Всички ние сме звездички
аз и моите съученички
от зори до късен мрак
се трудим неуморно пак!
Обичаме България,
Обичаме и родния си град,
Обичаме и всичко живо
що живее около нас!!
Ние имаме история
славна при това
с която се гордеем
пред всяка една страна.
Нашата родина е красива,
със своите високи планини,
с широки и просторни равнини
и със синьо бистрите реки.
Всички ние сме звездички
аз и моите съученички
от зори до късен мрак
Се трудим неуморно пак!
За да прослави ме България
и с гордо вдигнати глави.
Да сме винаги Звезди!!
[нагоре]
Василена Ушева - 9 години
В края на август ни дойдоха гости. Родителите ми решиха да ги заведем на поход до близкия връх „Свети Атанас” и телевизионната кула, която също е там. Местността е много красива. Въздухът е чист, а гората – смесена, има иглолистни и широколистни дървета. Взехме си екскурзовод. И макар, че много пъти бях ходила на това място, за първи път там чух легенда за пазителя на Златоград.
Ще ви я разкажа:
Един златоградчанин отишъл на пазар в Цариград /днешен Истанбул/. Там видял търговец с едно око. Попитал го:
-Защо си с едно око? Какво ти се е случило?
Турчинът му отговорил:
-Когато потурчвахме един български град, Златоград се наричаше, ми се случи това. Спряхме на площада и влязохме в едно кафене, но още недопили кафето си от близкия хълм долетяха страшни, черни птици. Те изкълваха очите ни, както и тези на конете. На няколко човека от нас оставиха по едно око за да можем да върнем дружината.
Златоградчанинът обяснил на турчина, че Златоград си има пазител и той е изпратил черните птици за да защити златоградчани. Този пазител е Свети Атанас. В негова чест хората от града са построили параклис на високия връх и са го нарекли на негово име.
И до днес се смята, че Свети Атанас е пазител на града ни. Затова и параклиса стана за мен любимо място за походи. Не само защото е красиво, но и заради чудната легенда свързана с него.
[нагоре]
Вержиния Йорданова - 14 години
Аз и моята най-добра приятелка обмисляхме от много време да заминем лятото на лагер...Нищо не беше сигурно докато един ден се решихме и ето ни рано сутринта още преди изгрев слънце всички бяха готови да потеглим.Нямах много добро предчувствие за тази ваканция,но неможех да разочаровам приятелката си.Ето,че вече тръгнахме на път...Всички сънити и с усмивки на лица очакваха с нетърпение да стигнем до Китен.Единствено аз гледах с тъга към изгрева и се чудех как ли е мама сега на Гърция...Беше ми много мъчно за нея,тъй като не се бяхме виждали вече 2 месеца и тя неуспя да ме изпрати.Слънцето изгряваше над величествениете планини,които ни заобикаляха,но никой не се беше вгледал в красотата на изгрева.След дълъг и уморителен път ето,че пристигнахме в Китен,но нещо не беше наред!Хотелът ни беше много далеч от града и беше в една горичка.Това беше проблем за останалите,но на мен ми се хареса!Ето ни първият ден на плажа.Пясъкът беше чист,морето синееше под горещите златисти лъчи на сл
ънцето и всички се бяха скрили под чадърите.Странно,но Китен беше различен от останалите градове в които съм ходила на море-морето беше страшно чисто и малки рибки плуваха около теб!Водата беше топла и на всички им беше забавно!Наистина хотелът не беше от най-хубавите,но градът беше великолепен,особено вечер!Ако решиш да се разхождаш вечер под звездите или пък да отидеш на плажа,както правех аз,ще видиш колко е красиво и ще можеш да се насладиш на луната която огрява лещо морето.Всичко в града беше красиво и особино много ни се хареса плажа и горичките!Наистина е хубаво вечер под опиянителната музика на чуждестранните музиканти,които пеят отпускаща музика,да седнеш за момент и да се заслушаш.Аз не бях като останалите!Бях коренно различна...Другите дойдоха тук,само за да избягат от вкъщи и естествено да се напият!Но не и аз...Аз отидох заради морето,пясъка и красивите залези и изгреви над морето.Ставах рано сутрин,преди изгрев за да отида на плажа да погледам как слънчевите л
ъги леко докосват морето и красотата,която неможе да се опше с думи!Никога няма да забравя тази екскурзия,тъй като точно сега разбрах за какво ми говорят приятелите!Те ми разказваха за красотата на изгревите и залезите над морето рано сутрен,но аз пренебрегвах тяхните думи и дори им казвах,че са луди да стават рано,за да гледат как слънцето изгрява...Но сега!Сега вече е различно.Какво ли не бих дала да върна времето назад,за да погледна още веднъж изгрева и залеза,да усетя чистия въздух,който ме изпълваше в горичката и да слушам пак такава музика,замислена под звездите...
[нагоре]
Владислав Башев - 2 клас
Моят роден град - Златоград
Искам да разкажа за моя роден град - Златоград.
То е малко,слънчево градче,скътано в полите на Родопа планина.
Някога Златоград се е наричал Беловидово-заради белите му къщи.По-точно
наименование на селище едва ли има.Дори и настоящето име-заради златните хора,
които живеят в него.Зидовете,които ограждат всички стари къщи са варосани,
бели са стените и стаите им - всичко в тях ослепява очите при лятното слънце.
И златоградските комини ги няма никъде другаде по света.Те преминават над
покрива от правоъгълна форма в кръгла,а завършват с продълговати дупки и корниз
под едноулучни керемиди.Има предание за Старата черква,строена през 1834 г.
Тя е оградена с висок зид и е вкопана в земята ,за да не се вижда.Според легендата
турците дали броени дни срок за строежа й.За тези дни майсторите изградили високия хоросанов зид-
единствен в града неомазан и спечен, все едно е граден с цимент.
За този зид три пъти плавили пясъка в реката и забърквали в хоросана яйца,затова и до ден днешен не е помръднал.
Сега всички стари къщи са реставрирани и са представени като Златоградски ареален комплекс.В него са представени и всички занаяти , с които е свързан поминъкът на
златоградчани.Има много песни , които възпяват хубостите и величието на моя град.
Но най-дълбока и златоградска е Дельовата песен. Тя е много стара и изразява надеж-
дите на потиснатите,които Дельо войвода е бранил с чета от насилниците.Оттогава
името му е свързано с много предания и легенди.Той бил бързоног та хвъркат, смел и безстрашен,кършум не го ловел.Затова властниците по съвет на една бабичка излели за него сребърен куршум .И едва с него го убили , когато отивал да види своята избраница.
И сега мастото, където бил убит се нарича Дельов камък,а народът пее неговата песен.
Тя полетя и в космоса,записана наред с още две песни като послание на човечеството до други цивилизации.Аз съм много горд, че от толкова милиони песни по земята са избрали три и между тях и една златоградска.
[нагоре]
Габриела Ангелова - 14 години
Едно незбравимо пътешествие
Беше четвъртък сутрин. Мама и татко ни събудиха около седем часа. Щом успяхме да си отворим очите, ние с брат ми видяхме, че навън вали проливно, а точно тази сутрин заминавахме на море. Мама си зададе реторичния въпрос кой ли ни е бил по главите да тръгваме за някъде! Аз й казах, че Свет Влас, за където се готвехме да пътуваме, е друга България и там няма да вали. В последствие се оказах права, но за това по-късно.
И така - бяхме решили да отидем на всяка цена в Свети Влас, защото не се знаеше дали ще ни се отдаде друга възможност да видим нашето южно Черноморие. Даже и да не можехме да се изкъпем в морето, щяхме да се разходим из околните градове.
Ние бяхме цяла тумба приятели – общо тринадесет човека, от които пет, ако мога да ни нарека така, деца. Пътувахме в три коли и, понеже бяхме група, се движехме винаги един след друг.
Беше около осем и половина, когато “главата” на едното от приятелските ни семейства дойде да ни вземе от вкъщи. Тъкмо беше спряло да вали и беше много студено, а аз бях доста леко облечена.
След като ни взеха от нас, отидохме в другия край на града, където живееха две от семействата, а третото вече беше пристигнало от Каспичан и всички заедно чакаха нас, че да тръгнем на пътешествие.
И така, вече събрали се с другата част от групата, се натоварихме на колите и потеглихме. Шофьорите бяха решили да минем през по-краткия път и за това ми се отдаде възможност да разгледамдоста селца и да видя много красиви пейзажи.
Пътуването ни започна! Не си спомням през кое село минахме първо, но те бяха толкова много, че мисля, че ми е простено. Знам, че първо спряхме в село Партизани, защото на брат ми му прилоша. Това беше едно много схлупено селце със старинни къщурки и голямо кметство на центъра. Селцето е разположено в Балкана и е заобиколено с горички. Пред кметството имаше градинки, но най-интересното беше, че из цветята в тях се разхождаха кокошки! Те може би бяха оставени там, за да разсмиват хората, които минават през селото! Хи-хи-хи! Шегувам се разбира се! Няма представа защо бяха пуснали кокошки точно пред кметството на центъра на селото, но мен лично ме развеселиха още повече! Защото на мен си ми беше весело, че съм на екзкурзия!
В това село поседяхме около десет-двадесет минути и след това продължихме с нови сили към своята цел. Скоро стигнахме до прелеза на жп спирка Арковна, а след това и до язовир Цонево. Аз направо не смогвах от коя страна да глеам, че да успея да видя всичко удивително. Имаше доста остри завои и едва не ми прилоша и за това се наложи да гледам напреде си, но пак можах да видя многобройните красиви пейзажи на българския Балкан! Стигнахме и до чудните скали! Те наистина бяха “чудни”! В тях имаше много издълбани, от природните стихии, дупки и нещо наподобяващо малко каменно мостче, от което хората ловяха риба. Чух мъжете от нашата група да си говорят, че там където ловят риба, е дълбоко около шест метра и се зачудих как не ги е страх тези хора, че може да паднат и да се удавят! Там, пред тези чудни скали, направихме и първата си обща снимка от това пътуване. Ние бяхме от отсрещната страна на скалите. С тях ни делеше само язовира. Е, нагледахме се на тези прекрасни природни творения и стана време да продължаваме по пътя си. Минахме през много малки и големи живописни селца. Всяко от тях ни впечатляваше с красива старинна архитектура и малки схлупени къщурки, които изглеждаха много уютни сред тази дива гориста местност. Някои от селата, през които минахме, са Билка, Ябълчево, Руен, Преображенци, Просеник, Горица и Гълабово. След последното вече бяхме излезли от Балкана и се доближавахме все повече и повече до морето. Минахме и през Порой и Тънково и най-сетне стигнахме до Слънчев бряг. Видях морето! Аз обожавам морето! Може би ще се запитате защо първо сме минали през Слънчев бряг, а чак после през Свети Влас, а Свети Влас е по-насевер от Слънчев бряг! Много е просто! Пътят се движи точно по границата на България и върви от юг на север! Е, ако все още не ми вярвате проверете на картата!
И така вече бяхме стигнали в Свети Влас. Хотелът, в който бяхме отседнали беше почти на центъра, така че можехме лесно да разгледаме всичко!
Разтоварихме си багажите и слязохме в ресторанта да се наобядваме. След като си починахме малко отидохме на разходак до Слънчев бряг, понеже беше хладно и не ставаше за плаж. Центърът вървеше успоредно с плажната ивица и имаше много красиви изгледи към морето. Втрху пясъка на много места имаше направени мини-голф игрища и хората много се забавляваха там. Ние погледахме малко и си продължихме разходката. Разгледахме целия Слънчев бряг и след това едвам стигнахме до колите. Толкова бяхме изморени от вървенето, а пък и галвите ни бяха бръмнали от навалицата по центъра. Имаше много чужденци – предимно германци и австрийци.
След малко се прибрахме в хотела. Някои отидоха да си почиват, а останалите се запътихме към центъра на Свети Влас, за да го разгледаме. Има много подреден център това градче! Кметството, читалището, библиотеката, пощата и банката са на едно място. А като погледне човек точно насреща се вижда Старият Несебър. Направо божествен изглед!
Някои от нашите приятели вече бяха идвали в Свети Влас и те ни бяха като екзкурзоводи. Заведоха ни на едно местенце на центъра, където правят страхотни понички1 Който отиде в свети Влас, не трябва да пропуска да опита поничките! Разгледахме и още някои и други магазини и се прибрахме в хотела. Вечерта се забавлявахме много, но все пак на следващия ден трябваше да ставаме рано, за да можем да продължим с разглеждането на околните градове и за това си легнахме на време.
Въпреки намеренията си не можахме да се надигнем от леглата много рано, понеже предния ден се бяхме уморили доста. Тази сутрин времето беше хубаво и решихме да отидем на плаж. Приготвихме се и се натоварихме на колите. Точно пристигнахме на плажа и слънцето взе, че се скри, но ние не се прибрахме обратно. Беше доста хладно, но водата беше толкова топла, бистра и примамлива, че двама от нашите приятели – най-смелите, се мушнха в морето. Ние другите само си потопихме краката. Плажът беше прекрасен! Пясъкът беше толкова мекичък..., а водата беше така топла... Беше много приятно да се стои на плажа! В далечината се виждаха Слънчев бряг и Несебър от дясно и Бургаският залив от ляво. Страхотно беше, но по едно време взе да капи дъжд и ние решихме да си тръгнем. Следобеда отидохме до Стария Несебър. Там беше прекрасно! Имаше къщи, запазени още от далечни времена, когато България е била под Византийско владичество. Имаше много малки църквички, калдъръмени улички и страхотни изгледи към морето. Още на входа имаше една огромна дървена вятърна мелница. Видяхме църквата “Христос Пантократор” и много други сгради, останали от миналото ни, които бяха просто величествени! Имаше много магазинчета за сувенири, където продаваха интересни неща с надписи “Несебър”, “Слънчев бряг” или “България”, изписани на латиница, за да могат и чужденците да ги прочетат. Това ни подразни, понеже все пак ние сме българи.
В Несебър нямаше толкова голяма навалица. Беше много по-спокойно и разходката ни беше изключително приятна! Аз си купих няколко картички. Разгледахме всичко възможно и останхме много доволни. Всички бяхме на едно и също мнение, че в Несебър е по-хубаво, понеже в Слънчев бряг има прекалено много хотели и е голяма навалица, а в Несебър човек може спокойно да се разходи и да разгледа всички забележителности. В този град беше много приятно! Ако отидете на южното черноморие и не видите Стария Несебър, е все едно да отидете в Рим и да не видите Папата!
Вечерта забелязахме, че от терасата на едната стая в хотела ни се виждат Стария Несебър и Слънчев бряг. Толкова красиво светят... Просто великолепно!
На следващата сутрин отпътувахме обратно за Шумен. Тръгнахме по друг маршрут този път и минахме през село Баня, където спряхме и му разгледахме центъра. Имаше много красиви градинки. Мислехме да спираме и в Обзор, за да го разгледаме, но не спряхме там. Продължихме през Бяла, Старо Оряхова, Долен и Горен близнак и Приселци. Минахме през Варна и от там нататък се движихме по магистралата и стигнахме да Шумен.
Това пътуване беше едно вълшебно пътешествие из нашата красива България!
[нагоре]
Габриела Николова - 9 години
Нашата родина е България със столица София.известна е със своите планини,реки,забележителни личности и паметници.аз живея в град плевен и ще уча в ОУ"д-р Петър Берон",които е известен с рибния буквар.В Плевен се намира панорамата-наи гоямата забележителност в града след каилъка.Близо до Плевен е и град Ловеч в които се намира моста на Кольо Фичето които е закрит.България е известна и с долината на розите в град Казанлък,с градът на липите и поетите в Стара Загора,с планините Пирин,Рила,Витоша,Родопи,с наи високия връх Еверест,с паметника 1300години България в град Шумен,с реките Марица,Дунав,Янтра,Ропотамо,с личности като Васил Левски,Христо Ботев дали живота си за нашата страна,поетите Вазов,Славеиков възпели прелестите на родината ни,със своето красиво черноморие,което радва не само българи,но и гости.България е наи святото нешо за един българин,които трябва да е много горд да се нарече Българин и да му завиди за това неоценимо богатство.пазете своята родина и я обичаите,за да ви отвърне със същото.Бъдете горди със своето име-БЪЛГАРИЯ
[нагоре]
Гергана Борисова - 14 години
Пътешествие из България
България!!! Името на нашата малка, но изключително красива страна. Нейното разнообразие е така голямо, че едва ли на някого би му стигнал един човешки живот, за да я опознае и обикне с цялото си сърце, да посети всяко едно кътче от нея и да научи предания и легенди, които до ден днешен продължават да се носят от уста на уста, от човек на човек.
Семейството ми живее в малко, отдалечено от шумотевиците градче в североизточна България. Старите хора казват, че неговата история е вековна и че в миналото нашето селище – Нови пазар – е било център на един процъфтяващ търговски район. Много предания се носят за града ни , но моето семейство всяка година пътува из страната, за да посещава нови и нови места, с още по-богата и интересна история.
Това лято решихме да пътуваме до историческите паметници Батак и Велинград в Западни Родопи.
Потеглихме рано сутринта в един хубав слънчев ден. През цялото пътуване в мен не спряха да витаят мисли за предстоящото приключение, което така дълго бях чакала. Стотици пъти в ума ми са изниквали картини от великолепната природа на планината Родопи, станала пряк свидетел на Османското потисничество и на тежката съдба на хилядите българи от онова време.
На път към Родопите минахме и през величествения проход Шипка. Изкачихме всички стъпала до паметника на върха и много се изморихме. Но всичко си заслужаваше! Неописуемо е усещането, когато погледнеш през терасата, най-отгоре на паметника.Да видиш цялата природа, забулена в гъста мъгла! Да вдишаш от въздуха, който са вдишвали борците за Свобода! Да усетиш духа на всичко българско! Не може да се изрази с думи. Трябва да го видиш и почувстваш със собственото си тяло, със собствените си душа и сърце, с цялата си същност. Беше вълшебно, но бе за кратко. Трябваше отново да потегляме – планината ни очакваше!!!
Към обяд вече бяхме преминали през безкрайната Тракийска низина и тъкмо навлизахме в Родопите. Как величествена е планината! Теснеят път криволичи между скалите. Ту от едната, ту от другата страна се прокрадва малка рекичка. Около нас се издигат огромни голи скали. Колко мощна е тази дива природа и как нищожен се чувства човек пред нея – като мравка пред широкия и необятен, изпълнен с опасности свят.
Дълго време пътувахме през планината, докато най-накрая пред нас се показа огромния, приличен на океан, язовир Батак. Още щом го видях , вече знаех, че почти сме пристигнали.
Базата, в която отседнахме се намираше в самата гора, близо до водоема, сред зеленината и чистия въздух. Нямах търпение да разтоварим багажа и да разгледаме наоколо, макар вече да се стъмваше.Това нямаше значение! Толкова дълго пътувахме, че имах нужда свежото ухание на треви и дървета да ме ободри, да се слея с необятната природа, да я почувствам в себе си.
Скоро се стъмни и трябваше да се прибираме в бунгалото. Вечерта беше доста студена. Имахме нужда дори от парно, за да се сгреем. Но нищо нямаше значение – ние бяхме в планината!!!
Няколко поредни дни излизахме сред природата. Беряхме уханните горски ягодки и малинки, правехме преходи и много, много снимки сред природата, които често поглеждам и си спомням за чудесно прекараните мигове в Родопите.
В един от дните посетихме и град Батак. Разгледахме музея и паметника, но най-силно впечатление ми направи старата църква.В нея беше потресаващо. Още докато влязох вътре почувствах огромното нещастие на хората, загинали там. Не можех да гледам нищо повече. Сякаш бях в някакъв друг свят. Как силно ми бе подействало в тази обстановка стихотворението на Иван Вазов “ Възпоминания от Батак (Разказ от едно дете) “ :
…
Като ги изклаха, чичо,аз видях…
С топор ги сечаха, ей тъй… на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика…
И издъхна бачо… А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта протече из наший капчук…
А ази бях малък и мен не заклаха.
Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума…
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума
А мама изскочи, откъде не знам,
и над татка фана да вика, да плаче…
Но нея скълцаха с един нож голяма,
затова съм, чичо, аз сега сираче…
…
Никой не би останал безпристрастен като го прочете. И на фона на всичко това – костите на загиналите. Тръпки ме побиха. Не усещах крайниците си. Сякаш това там бяха моите останки, сякаш и аз бях участвала в жестокото Баташко клане. Нещо свиваше сърцето ми. Не можех да издържа повече и набързо излязох. Не знаех какво да правя! Чувствах се немощна. Представих си целия ужас от робството. Чувах писъците на жените, плачовете на хилядите деца. Нещо необяснимо се случваше с мен. Бях покъртена.
Същия ден посетихме и местността Клептуза във Велинград. Навсякъде там имаше зеленина. Чуваше се шума от водата – безкрайно бистра и студена. Беше превъзходно. Дълго време обикаляхме из парка и запечатвахме всеки един момент в съзнанието си, всеки детайл от картината, за да й се наслаждаваме винаги, когато си спомним за нея.
Беше хубаво, но бе за кратко. Седмицата мина така бързо и неусетно стана време да се прибираме у дома.
На връщане решихме да посетим пещерата Снежанка. Пътувахме с автомобила до където можеше. После слязохме, взехме си топли дрехи и тръгнахме пеша. Вървяхме дълго. Наклонът на пътеката бе твърде голям. Мама много се измори. Аз вървях заедно с нея, за да я окуражавам. Това правеха и множеството закачливи табелки, окачени по дърветата: “Не се предавай!; Още малко остана!; Вижда се!; Пристигна”.
Най-сетне бяхме горе пред самата пещера. Но там нямаше никого. Ние търпеливо чакахме – минута, две, три, пет, десет… Не щеш ли, по едно време се зададе и друга група – издръжливи баби, с дух за приключения. Ние почакахме още около половин час, но екскурзоводите ги нямаше. Тогава тръгнахме надолу. Но кой ни се изпречи на пътя? Същите те – хората, които трябваше да ни разведат из пещерата. Бързо се върнахме назад и се приготвихме за влизане вътре.
В пещерата беше доста студено, влажно и мрачно, но бе красиво. Всяко едно образование бе великолепно. Всичко бе в бяло. Не можех да повярвам, че сред тази красота са живеели нашите предци – праисторическите хора. Беше вълшебно! Безспирно гледах всичко, което бе изваяла природата! Но най-интересно бе в последната зала. Там се намираше самата “Снежанка” – бяла като в приказките. Малка и нежна. Красива като капка вода, като утринна роса. Истинско произведение на изкуството, създадено от майката природа.
Скоро излязохме от пещерата и вече наистина се прибирахме у дома. Не ми се тръгваше. Исках още да остана сред природата, но… не можеше!
Това прави всяка година моето семейство – обикаля красивите и интересни кътчета от България. Та нали и самият Алеко е завещал на идните поколения своите думи: “Опознай родината, за да я обикнеш!”.
[нагоре]
Даяна Новкова
Tova lqto az hodih na po4ivka v grad Sandanski.Vremeto be6e strahotno i vseki den hodehme da se kapem na basein.Vodite v baseinite tam sa mineralni a v edinia dori e topla(gore6ta).Sled kato si tragvahme ot basein se razhojdahme is parka ,,Sveti Vra4''.Toi e nare4en taka za6toto predi Sandanski se e kazval Sveti Vra4.Po4ivkata be6e strahotna kogato otidohme si kazahme 4e imame dosta vreme da si ot po4inem no nastapi i poslednia den.Ka4i6me se v taxito i poteglihme kam garata.$esno kazvam vi 6tqh da se razpla4a.No vse pak be6e edno lqto koeto nikoga nqma da zabravq
[нагоре]
Десислава Зоин - 6 години
МОЕТО ЛЯТО
Казвам се Деси и на 15 септември ще бъда в 1 клас. От една година тренирам карате и много харесва. Въпреки че е лято ние имаме тренировки. Това лято ходихме на лагер в Царево с моите приятели от карате - клуб „Грифон” . Рано сутрин имахме тренировки на плажа, а през деня се учихме да плуваме и се забавлявахме.
Ходихме на нощтна разходка с лодка в морето, която много ми хареса.
А сега с нетърпение очаквам състезанието по карате в Турция, ще заминаваме на 24 август.
Не забравих и баба и дядо на село , моят братовчед е през цялото лято е при тях и обичам да играем заедно. На село любимото ми занимание е да храня зайчетата, пиленцата и да разхождам кучето си Лъки .
[нагоре]
Екатерина Михайлова - 12 години
Vakancia
Ah,vakancio lubima
ah,Bulgario krasiva!
Prez vakanciata si az,
hodq na planina!
A sled tova tozchaz,
radvam se na moreto s negovata krasota!
Ah,Bulgario krasiva,
ah,vakancio lubima!
[нагоре]
Елена Дундарова - 12 години
Балчик
България е много красива!
Ще ви разкажа за един град, намиращ се на българското Черноморие на север. Балчик! Когато навлизаш в града, от едната страна се виждат високи, стръмни скали, от другата – спокойното и диамантено чисто море. Нещо типично за Балчик са амфитеатралните къщички и стръмните улички.Те са с големи градини, където хората отглеждат плодове, зеленчуци и цветя.Не липсват декоративни предмети като лебеди, джуджета, дори на места и фонтани.Това допълва уюта на града.
Балчик е много различен от другите морски градове, защото няма много хотели, има гъста, тучна растителност.Точно тук това лято през август за пръв път скочих от буна, дълбока 4 метра. Общо взето този град има всичко. Освен красотата си има и богата история. Старото име на градът е Дионисиполис и произлиза от тракийския бог Дионисий, бога на виното и веселието.
В музея има много антики от съответната епоха.На мен най- интересна ми е ранната цивилизация. Успях да видя и статуята на Кибела, тракийската богиня майка. Беше много красива. Когато я докоснах, почувствах вълнение и се върнах във времето на траките.
Да не забравяме и прочутия дворец на румънската кралица Мария и ботаническата градина.Там е като в приказките! Кактуси, по-високи от човек, водни лилии, а розите са може би едни от най-ухайните в цяла България.
Мария е била бахайка и затова в двореца има различни религиозни паметници, каменни християнски кръстове. Дворецът й е смес между различни религиозни стилове – има купол на черква и минаре, което се вижда отдалече и е символ на града. Когато с мама отидохме, там имаше концерт с класическа музика. Беше много романтично, около хората цветя,а около тях морето и класическа музика.Когато слушах музиката, си представях как е живяла Мария в Балчик, как е слизала по стълбите и съвсем се е отпускала, седнала на трона, гледайки красивото море. Пълна хармония!
Когато концертът свърши, всички поздравихме музикантите за прекрасното им изпълнение. Тръгнахме си и тогава с мама осъзнахме, че България има много интересни места и че те не се виждат от пръв поглед, просто трябва да ги търсиш!
[нагоре]
Елена Лулчева - 12 години
Това лято бяхме ходили няколко пъти на Хайдушки поляни. Това е една прекрасна местност изпълнена с много свежест и приятелски настроени хора. Сутрин се събуждахме не по-рано от 9 часа сутринта. След това закусвахме на двора на хижата, където се бяхме настанили. Толкова беше приятно да чустваш уханието на лято между пържените филийки! Закуската беше само подготовка за дългото вървене до едно близко село, където има водопад. Майка ми и леля Мими тръгнаха пеша с кучетата към селото, а аз, кака Вяра и баща ми тръгнахме с колата. Когато стигнахме селото изчакахме майка ми и леля Мими и тръгнахме към водопада. Там беше толкова красиво! Просто нямам думи, с които да опиша колко беше красиво! След това се върнахме в хижата. Вечерта бяхме запалили огън на двора и там вечеряхме. На другия ден, колкото и да не ни се тръгваше, ние тръгнахме за вкъщи.
[нагоре]
Емилия Ганчева - 13 години
Моята лятна ваканция
Това лято моето и още едно семейство ходихме на къмпинг с паладки.Мястото ,където разположихме паладките бе на един два метра от водата .Зад нас имаше гора ,от която постоянно се чуваха стъпки , но нищо не се виждаше.Мислехме да останем там само за два дни , но много ни хареса и останахме за повече дни.Единият от дните решихме да се разходим . Тръгнехме аз , брат ми и момичето от другото семейство.Тръгнахме през гората и след като дълго вървяхме из драките стигнахме до една полянка , от която можеше да се види цялата река и гората около нея.През целия ден и през цялата нощ се чуваша само водата , коята течеше, жабите, които крякаха , птиците , които пееха и нашите разговори.През нощта беше молко страшничко, защото от гората , която бе зад нашите паладки постоянно се чуваха стъпки докато всички спяха.На другия ден докато се разхождах по камъните за м
алко да стъпя на една малка водна змия.Най-тъжно бе последния ден , когато трябваше да си ходим. Разделихме се с хубавото място и тръгнахме за шумния град.
[нагоре]
Ина Петкова - 7 години
Моята красива България
България – малко кътче от рая, съчетало в себе си невероятната красота на лазурното, топло море и величествените върхове на планините.
През лятната ваканция ходих на почивка на море в град Бургас квартал Крайморие. Крайморие е едно спокойно място за отмора, далеч от шума на големия град. Хората там са усмихнати и приятелски настроени към туристите. Морето беше красиво и чисто. По дъното още на плиткото се виждаха как плуват малки рибки, рачета и рапанчета. Плажът беше голям и чист.
След морето аз и моето семейство почивахме на планина. Там ние направихме една малка екскурзия. Предварително си бяхме запланували местата, които трябваше да посетим. Отседнахве в град Трявна. Това е град разположен по северните скронове на Централна Стара планина. През градчето минава река Дряновска, която свързва Трявна с Дряново, с манастира там, с пещерата „Бачо Киро”. В Трявна има общо 7 музея, от които научихме за историята на града, а и на страната ни. Часовниковата кула и „Гърбавият мост”, Даскаловата къща са част от паметниците на културата в града. В Трявна се намира и едно от най-старите училища в България, строено след габровското на Васил Априлов. В това училище е преподавал големият български поет Петко Славейков. В близост до град Трявна се намира Природният парк „Българка”, където са природните феномени „Мъхнатите скали” и „Виканата скала”. От Трявна по горска еко пътека се стига и до архитектурното селце Боженци, известно с 200 годишните стари къщи.
На другия ден продължихме нашата разходка из забележителностите на Габрово. Посетихме архитектурно – етнографски комплекс „Етъра”. Там ние разгледахме народната техника на вода, архитектурния стил, занаятите и бита на населението от Балкана през възрожденската епоха. В момента има и действащи обекти, в които пред очите на посетителите от сръчните ръце на майсторите се изработват и продават предмети за бита, направени от метал, кожа, вълна и др. След това се разходихме до Соколския манастир. Манастира се казва „Св.Успение Богородично” и негов основател е архимандрит Йосиф, наричан Соколски. Той заедно със своя брат са пристигнали от Троянския манастир и са построили манастирския комплекс, който с течение на времето и с усилията на местните жители се е превърнал в едно райско кътче в Стара планина. Вляво от входа на манастира има статия на създателя му – Йосиф. Влизаме в двора на манастира и в средата му между алеите с цветята се издига красива чешма с осем чучура. Тя е изградена от Кольо Фичето в памет на осем обесени възстаници борили се за освобождението на България от турско робство. От входа на манастира се вижда единственото кубе на църквата „Успение Богородично”, което сякаш стърчи от земята. Стенописите в църквата са направени от поп Павел и сина му Николай от село Шипка. От паметната плоча на входа на манастира научавам за историята на манастира. На широката поляна пред манастира се пресичат множество туристически пътеки: към Шипка, Етъра и други. От манастира се откроява красива гледка към долината и билата на Стара планина.
Посетихме и местността Узана, която се намира в подножието на връх Исполин, в сърцето на Централен Балкан. Представлява широка билкова поляна, обградена отвсякъде с гора. Впечатление правят кръжащите в небето скални орли и други грабливи птици.Тук се намира географският център на България, който представлява пирамида, оцветена с нашето знаме: в бяло, зелено и червено. Узана привлича с кристално чистия планински въздух, тишината и великолепната гледка. Тук водят началото си много планински маршрути.
Много съм доволна от нашата малка екскурзия. Нашата България е много красива, и морето, и планините. Навсякъде има интересни места, които могат да се посетят и се научат интересни неща за историята на градовете и селата, както и историята на България.
Това беше едно приятно изживяване по време на отпуската на мама и тати.
[нагоре]
Катя Димова - 14 години
Прелестна е, моята Тракия!
Случвало ли ви се е да наблюдавате залеза на слънцето зад необятните, почти не трепкащи от вълнението води на морето? Да гледате как бронзовото отражение на гиганта потъва в дълбините и да искате да запечатате тази божествена картина в съзнанието си? Едновременно с това да слушате незатихващия поток от песни на гларуси и чайки, които изнасят своя пореден вечерен концерт? И най-накрая, когато огненият бог се изгуби от погледа ви да се чувствате истински щастливи от това, че сте станал свидетел на един обикновен залез?
А случвало ли ви се е да минавате покрай житни ниви изпълнени с морни работници, трудещи се усърдно под парещите слънчеви лъчи? Да гледате безкрайни градини изпълнени със слънчогледи, насочили главички към небето, създаващи илюзията, че се усмихват? Забелязвали ли сте колко красиво е всичко това и какво неоспоримо величие притежава?
Има места и кътчета пренесени от древността и съхранени с много усилия. Докосвайки се до такава антика ти никога не можеш да я сравниш с каквото и да било друго. Влизайки в някоя от многобройните гробници оставаш не само впечатлен, но и белязан със спомена за пъстроцветните рисунки по стените, изящните предмети в различните краища на помещението и изключително интересната архитектура. Прелестта на тези места не може да се опише с думи, тя трябва да се види.
А чували ли сте за розата? Знаете ли какъв вълшебен аромат притежава тя и колко наситено ален е нейният цвят? Сутрин, когато росата покрие листата й, слънцето изгрява, и кара тези малки капчици да блестят, изглеждайки като безценни диаманти, които чакат своя бижутер.
Случвало ли ви се е да отидете на излет в планината и да не можете да се насладите на гледките, с които сте обградени? Чистотата на гората да ви заплени и да останете втрещени? Вековни дървета да се издигат пред вас и да спускат клони надолу, за да ви обгърнат? Някъде в далечината да се чува тракането на самотен кълвач по кората на изживяло вече живота си дърво и звуците да се разпръскват в пространството.
Случвало ли ви се е да стоите пред извор и да гледате неговите води, чисти като душата на дете, ронейки се като майчини сълзи, бистри като кристали, единствени по рода си?
Ако нито едно от горе изброените неща не ви е сполетяло, то вие не сте били в Тракия! Веднъж посетили я, в сърцата ви остава спомен за цял живот! Картините и сега изникват в съзнанието на тези, които са били свидетели на поне една нейна прелест. Тракия е къс отделен от бога, къс, който си заслужава да се види!
[нагоре]
Кристина Ангелова - 17 години
Лятна приказка в Изгубения свят
Отварям очите си. Тънък аромат на канела и сладко от боровинки достига до мен. Усещам нежен хлад. Утринния вятър се прокрадва през отворения прозорец. Сгушвам се още по- дълбоко в одеялото, грижливо изтъкано от ръцете на баба, в дългите дни на крехката и младост. Сякаш вече съм в друг свят. Не искам да ставам. Един познат глас шепти името ми. Струва ми се някак далечен, плах и тъжен. А някога този глас ме приспиваше вечер, разказваше ми за славни места и герои, за отминали дни и далечни страни...
„Ще дойдеш ли за закуска ?”
Разбира се! Толкова много ми липсваше това място. Улицата, къщата, прозорецът...сладкишът от боровинки. Може би не само те. Понякога разтоянието на времето те кара да видиш нещата в друга светлина. Разбираш това, от което трябва най-много да те е страх – вече не си дете. Ти си се променил, светът те е променил. Вече няма нищо което да изгубиш, най - ценното го няма, свободата на мечтите ти, твоето ДЕТСТВО.
Ставам и усещам усмивката върху лицето си. Всичко е прекрасно, такова каквото го оставих някога. Не се замислих. Бях сигурна, че ще мога да се върна, винаги когато пожелая. Наивност. Никога не можеш да върнеш вълшебството на отминалите дни.
Вървя из коридорите, сега са тесни, малки и къси, тъмни в своя край, а тогава? Бяха огромни, приличащи на лабиринт от онези приказни замъци за които слушах преди да заспя. Гонехме се и се криехме зад всеки ъгъл. Играехме, огласяйки къщата с най-щастливия и невинен дестки смях. Светът се случваше там, където бяха нашите фантазии...под покрива на тази къща.
Вратата на кухнята е затворена. Спирам се за миг пред нея. Картините не спират. Сменят се една след друга, бързат, въртят се и викат в съзнанието ми спомените от един изгубен свят.
Влизам. Виновникът за моето ранно събуждане, стои красиво подреден в изящни чинийки от порцелан, обрисувани със сини цветя. Любимите ми чаши за чай не са там. Днес те са заменени с кокетни малки чашки за кафе.
Закусваме тихо, сякаш желанието да говорим отлита с парата на изтиващото кафе. Не че няма какво да си кажем. Не знам откъде да започна просто...
Обяд наближава. По това време, обядът вече беше сервиран. Ароматът на печени чушки обгръщаше всичко наоколо. Оставаше далеч от мислите ни. Сякаш няма сила, физическа или каквато щете, която да накара едно дете, да бърза за нещо друго освен своята собствена приказка.
Към един вече бяхме край масата...всички деца и баба. Непрекъснато се разхождаше между масата, печката и мивката и едничката и цел беше да ни угоди. Прекрасно време...
Отпратени от някой суров глас, след обяда, три детски силуета вървяха по тъмния, дълъг коридор към своята стая. Игрите – Преустановени. Поне засега...Разбира се времето за сън съвсем не използвахме по предназначение. В онези дълги и горещи следобедни часове, планове за велики неща се крояха между четирите стени на бабината спалня. Винаги осъществени, спомени пропити с безброй емоции и красота.
Едва ли имаше място в къщата без своето специално предназначение на щаб за нашата откривателска дейност. Нямаше и къща в квартала без своето тайно име. И вярвахме. Вярвахме, че светът далеч не е толкова сив за колкото ни го представят възрастните. Беше необятен, невероятен и съвършен. Магията – реалност, илюзиите – истина.
Време за разходка. Бавно прекрачвам прага. Струва ми се, че това е само началото. Нещо отвътре ме изпълва едновременно с щастие и тъга. Сълзите се стичат. Не ги искам. Не плача.
Огромни бели облаци. Пухкави, захарни, нереални. Отразяват се в синьо-зелената повърхност на водата и се сливат с отражението на хълмовете отсреща. Родопите – великолепие. Единственото което съм способна да кажа за да опиша тази красота, която изживявам. Екстаз. Безбройни са часовете прекарани тук, край това езеро, на тези поляни. Потопена в някой роман, често стоях тук с нашите и животните и тези на съседите. Толкова простичко. Толкова съвършено. Обикновено дете, там където не бях това което съм. Там, където кравите, могат да бъдат прекрасни слушатели и твои приятели. И май ще си останат най-добрите. Жалко, наистина.
Може и да осъзнавате в какъв свят живеем, а може и да се правите, че нищо не виждате. Е, аз ще ви припомня. Лъжа, боклуци, сивота и самоунищожение. А тук, тук е различно. Това не е този живот изпълнен с милион грижи, дори болката е заличена, няма място за проблеми. Радвам се че аз разполагам с тези мигове. Имам къде да се върна, виждам пред себе си родината събрана в дланта на едно езеро. Най-прекрасното нещо което притежавам.
Обратно из прашните улици на моето детство. Вървя и един въпрос не спира да ме тревожи. Страхът напира и изпълва сърцето ми отвътре...къщи и дворове, някога пълни с деца, глъч и шум са толкова пусти, празни, самотни. Никъде не се виждат хора, деца изобщо няма. Къде са? Кой остана след нас? Нима няма някой, който да наследи този вълшебен свят? Някой, който да се върне един ден отново тук, в детството и приказката...
Животът, правилно са казали хората е учител. С времето разбираш истината за всичко. Помъдряваш. Започваш да мислиш материално и реално, вместо наивно. Започваш да градиш, а след теб е всичко онова, изгубеното. Гледаш по-бързо да го оставиш назад. Разбира се, едва ли искаш да те смятат за дете, когато отдавна не си. Обаче безвъзвратно и без да осъзнаваш, ставаш един от всички в голямата пещ на действителността.
Все още ми е болно, как няма никой по тези улици. Продължавам да се разхождам, да срещам познати, поостарели лица. Сградите са си все същите. Къщичките – китни, бели и приветливи, макар и по тях да си личи отпечатъкът на времето.
Знаете, предполагам, че носът ни има способността да улавя познатите миризми и ние веднага да ги разпознаваме. Да, усетих аромата на късното лято – печени чушки, домати и миризмата на огъня. Хладината напомня за отмиращия, последен летен ден. Време е да се прибирам...
Дворът. Заобикалям къщата и без особена изненадам установявам, че при нас също е насъпило „лютеничево време”. Взимам една позацапана и изхабена наметка от розов памук. Обличам я и заставам до огромният кръгъл казан, където червени мехури растат и се пукат с пълна сила, като успяват да изцапат мен, заедно със стените на обреченият за техен дом съд.
„А, ти си била тук !”
„ДА! Реших да помогна.”
Минава полунощ. Сгушена в топлото одеяло, стоя самичка с всички мисли които изпълват съзнанието ми за „онова време”. Под открито небе, винаги е приятно да се спи. Точно както преди години стояхме тук и брояхме всички падащи звезди. Ето, звездите са си същите. Поне за мен са такива. Винаги безброй и винаги разбуждащи в теб заспалите ти въпроси за света и мечтите. Един ден си отива. Една приказка не иска да ме напусне.
Какво си мислите нощем преди да заспите? Забравете отговорът „за отминалия ден”. Често се връщам там. Не защото обичам да живея в спомените. Просто защото там е вълшебното, прекрасно и тайно място. Моят приказен свят.
„Влакът София – Варна се движи без закъснение и ще бъде на трети коловоз в четеринадесет часа и пет минути ”
Сбогом.
Пътувам към къщи. Не съм съвсем наясно къде е моят дом. Много хора не са. Знам само едно - той е под това небе, някъде тук сред тези прекрасни планини от които не мога да откъсна поглед. Той е тук, където съм аз и моята приказка. България.
[нагоре]
Маргарита Бояджиева - 11 години
Трявна
През лятната ваканция с моето семейство посетихме старопланинския град Трявна. Там спряхме на вековния площад със сгушената на половина в земята православна църква и старата часовникова кула. В слънчевото утро тръгнахме по гърбавия каменен мост над река Тревненска, за да отидем до Даскаловата къща, където се намират прочутите резбовани тавани във формата на слънца, правени от тревненски дърворезбари през 19 век. На стотина метра по-нагоре посетихме родната къща на Пенчо П. Славейков. Там видяхме родословното дърво на Славейковия род. Разгледахме бита в който са се трудили и живяли. После посетихме малка кокетна сладкарница с детски кът. Посетихме и няколко стари дюкяна в които съвремените трикотажни тревненски производителя продават облекло и бельо . След дълга разходка из старопланинския град се прибрахме в Севлиево.
[нагоре]
Мария Тодорова - 10 години
Таз годишната ваканция беше най-вълнуващата в моя 10-set годишен
живот.Това стана благодарение на баща ми.Той на 15-ти Август ни заведе на четиридневна почивка в Атия.Там прекарах именният си ден сред
вълните и слънцето.Беше много красиво и вълнуващо защото бяхме сред гора и планина.Там се запознах с много нови хора.Преди това бахме отишли за два дена в Бургас.Там отседнахме при моите кръстници.Тъй като те са четиричленно семейство си прекарахме чудесно.Те имат и кученце което ни събуждаше много рано.Слава бого имат и компютър за които се карахме.И така аз вече имам 10 бани. бях и една седмица на село.Моето село е много малко с едва 53-ма души то се нарича Деветинци.Там по чудо се запознах с две деца на име Станимира и Митко.Те са две много приветливи деца.Сред толкова много приключения и вълнения аз се обедиx,че няма по-красива държава от нашата красива България със тези всички красоти.Със сигурност всеки трябва да види всяко едно кътче от българи!... FIN. Край.
[нагоре]
Марияна Кръстева - 13 години
Една лятна екскурзия със семейството до Етъра остава незабравима, въпреки че и преди съм посещавала това място със съученици. Един хубав летен ден решихме да се поразходим до Етъра, посетихме изложба на тъкани, изработени от коприна. Бях изумена, че от един пашкул на копринената буба се получава около 2 500м копринена нишка и се изработват много красиви неща с нея. А брат ми Калоян не пропусна да си хапне от най- сладкото захарно петле в Етъра.Посетихме Соколски манастир, едно прекрасно място, потънало в цветя и зеленина, излъчващо спокойствие и свобода. Дряновския манастир е място, което трябна да се посети - много красота от природата. Пещерата "Бачо Киро" беше най-забавната част от екскурзията, много прохладна, интересна, мистериозна. Този маршрут е един от любимите ми и се надявам всяко дете да направи обиколка на тия места в България - чудесни са.
[нагоре]
Милеслава Богданова - 16 години
МОЯТА БЪЛГАРИЯ
Нямам нищо против живота в провинцията. Спокойно съществуване, не толкова мръсен въздух, по – малко коли и хора, липса на наркотици… Единствената причина, поради която не харесвам особено родния си край, е фактът, че Гоце Делчев е доста изолиран. Близо е до гръцката граница, има постоянни линии до София и Пловдив, но остава някак встрани от Аспаруховата България, от родните градове на първите велики българи и полетата на важните битки. Карлово, Сопот, Клисура, Копривщица са само част от местата, които трябва да бъдат видяни от всяка рожба на нашата родина. Но при мисълта, че това означава около 400 км. по “прекрасните” български пътища, на всеки от нашето семейство започваше да му се гади. И така се нижеха месец след месец, година след година, а ние си оставахме само със заканите, че ще ги посетим при първа възможност, която така и не се появяваше. До онова лято. Питате какво се случи тогава? Не бойте се, ще ви разкажа!
Към средата на юни на мама й влезе прашинка в окото. Толкова малко нещо, а причини огромни неприятности. Но пък е било за добро. Та, тъй като не можеше да си отвори окото, се наложи да отидем до Бърза помощ, от където след една промивка и рецепта за куп мехлеми и капки, я изпратиха да си върви по живо, по здраво. Прибрахме се в къщи и се заехме усърдно с лечението й. Цяла вечер й правехме компреси, разтривки, в общи линии се превърнахме в медицински сестри. Късно през нощта тя ни увери, че е много по – добре и със сестра ми се отправихме към леглата си. В последствие се оказа, че ни е излъгала и с тати са будували до 4 часа сутринта, за да сменят топли кърпички и обмислят маршрута за голямата семейна екскурзия, но както и да е! Бързо им простихме лъжата половин месец след това, когато я разбрахме, а и не мога да отрека, че се получи добра изненада.
Но да продължим по същество. На 3 юли, още в пет сутринта се качихме в колата, за да поемеме по дългия път към морето и очакваната с нетърпение лятна почивка. Поне така си мислехме със сестра ми. Още щом минахме табелата “Гоце Делчев”, аз полегнах на задната седалка и заспах. По принцип пътувам доста трудно и сънят е единственият начин да избегна ползването на найлонови торбички. Когато се събудих, първото, което видях, беше път, различен от обичайния. Не помнех някога да сме пътували по толкова хубав асфалт и да подминаваме указателни табели “Дупница” и др. подобни. Скоро осъзнах къде всъщност отиваме. Посоката ни определено не беше Гоце Делчев – Пловдив – Котел, а дългоочакваната обиколка из София. Доста се колебаех дали да кажа, че съм заподозряла нещо, но не бях абсолютно сигурна права ли съм в действителност. Накрая, на около 20 км. преди столицата, изказах съмненията си и родителите ми доста се смяха, че със сестра ми сме толкова неориентирани и не сме се усетили по – рано, че нещо не е както обикновено.
Първата ни спирка беше кв. Бояна – Националният исторически музей. Макар че беше неделя, беше отворен за посещение /после разбрах, че почивният ден на музеите в страната е понеделник/. Още от входа си личеше, че предстои да видим нещо величествено. Из целия му двор бяха подредени каменни статуи на хора и животни, но далеч по – вълнуващи бяха военните хеликоптери, изложени като експонати, заедно с подробна информация за възможностите им като летателни апарати и кога са били използвани. Само седмица по – късно редом до тях беше изложен и трабантът на Соломон Паси, но, честно казано, не съжалявам особено, че не успях да го видя. И без него останах с великолепни впечатления от музея, а и съм сигурна, че това далеч няма да е последното ми посещение в него, защото всичко там не може да бъде оценено след един оглед. Влезнахме в самата сграда и изведнъж сякаш се пренесохме в миналото. От Античност през Ранни векове, Средновековие и така чак до наши дни. Заедно с изчерпателното обяснение, което ги придружава и хилядите снимки и любопитни факти, пръснати из всички зали, дори и най – малките, наглед прости монети, придобиват огромна стойност. Цялото минало на нашите земи: накити, оръдия на труда, глинени изделия, униформи, знамена, документи, вестници, книги – тематично и увлекателно подредено, ни отне повече от три часа, за да бъде разгледано. В последната сграда видяхме отблизо сватбената рокля на Калина, писалката, присъединила ни официално към НАТО и още куп други неща, които сега нямат особено голяма стойност, но след десетилетия ще бъдат реликви. Всъщност, мисълта, че НИМ се развива и обогатява всеки ден, ме зарадва много. Кой знае, може би след стотици години нашите наследници ще се дивят на способността ни да пазим и ценим оставеното от предците ни. В края на обиколката бяхме доста уморени, но доволни от всичко видяно. Обикновената на външен вид сграда на музея и всичко, което съхранява тя, ме изпълниха с гордост, че съм българка. Впрочем, когато влизахме, останах доста възмутена от факта, че се налага да заплатим по 3 лв. за билет, за да гледаме вещи, извадени от пръстта. При напускането на двора съжалих за тази моя мисъл и дружелюбно махнах на жената с билетите за сбогом. Парите определено си заслужаваха.
Когато се качихме отново в колата, минаваше един часът. Времето беше облачно, можеше да завали всеки момент. Без да губим ценно време се отправихме към центъра на София. Преди това се отбихме на стадиона на ЦСКА и, въпреки че съм върла привърженичка на ФК “Левски”, надникнах да го видя. Признавам- макар да са “чорбари”, имат доста добре изглеждащи зелена площ и сектори. Сигурно е от комбинацията на цветовете – червено и бяло си отиват много, но естествено – по – хубаво от синьото няма!
Но да се върнем на обиколката по софийските улици. Като изключим боклука, който беше станал господар навскякъде в онези дни поради проблеми със сметоизвозването, мисля, че София е хубав град. Е, вярно е, че има натоварено движение и е доста шумно, но ми харесва и май с удоволствие ще му стана обитател някой ден. Решихме да започнем с българската Алма Матер – Софийският университет “Климент Охридски”. Бивши негови възпитаници, родителите ми изгаряха от нетърпение да се разходят отново по коридорите му и да ни покажат къде са изминали пет години от живота им. Посетихме отворените аудитории, видяхме къде се помещават отделните факултети и придобихме добра представа за мястото, в което учат най – способните чеда на България. По – голямата част от сградата беше в ремонт, от какъвто определено се нуждае, за да стане обстановката по – приятна, а ученето – по – ползотворно.
През следващите сгради минахме набързо, тъй като нямаше начин да влезем, дори и да искахме. Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”, познатата от телевизията постройка на Народното събрание, с всеизвестното “Съединението прави силата”, Президенството с постоянния караул, Народният театър “Иван Вазов” и фонтаните пред него бяха удостоени само с кратко спиране и лека усмивка, изразяваща задоволство от видяното. Доста време ни отне престоят в катедралата “Св. Александър Невски” – най – големият и величествен дом на всички християни в България. Приятно е дори само да стоиш и наблюдаваш как на единия параклис някоя влюбена двойка встъпва в брак пред Бога, а на съседния младо семейство въвежда рожбата си в лоното на нашата религия. На площад “Славейков” заваля очакваният цял ден дъжд, а нямахме чадъри, така че потърсихме подслон от задаващата се буря при сергиите с книги. Сдобихме се с няколко попълнения за семейната библиотека, а изборът им ни отне достатъчно време, за да превали. Явно големият порой щеше да се забави. За завършек на обиколката си влезнахме в Халите, което ни накара да се почувстваме в един друг свят. Необичайна за нашите магазини чистота и светлина струеше отвсякъде, вежливи продавачи обслужваха клиентите, охраната тактично се беше сляла с тълпата
Бяхме посетили най – важните места и трябваше да си тръгваме. Малко след като вече пътувахме към изхода на София, заваля проливен дъжд. Явно учтиво ни бе изчакал да приключим с опознавателната си обиколка, която, както в последствие се оказа, въобще не беше приключила.
Пренощувахме в Златица и още рано сутринта на следващия ден бяхме отново на път. Щеше да посетим всички градове от Розовата долина и да продължим към крайната си цел. Първият ни престои беше в Копривщица, където за пореден път се срещнахме с един огромен недостатък на нашата мила родина - липсата на указателни табели. Още на километри преди самото населено място бяха поставени реклами на всички хотели, които могат да ви приютят. Същото е положението и в самия град. Но никъде не е изложена карта, която ясно да показва къде се намирате и какво можете да видите. Което ме връща година назад, когато изгубихме повече от час, за да стигнем до паметника 1300 години България над Шумен. За щастие, копривщенци се оказаха доста дружелюбни и разговорливи хора и с удоволствие ни упътиха - къщите музеи на Каблешков, Бенковски, Каравелов и Дебелянов. Проблемът беше, че в понеделник всички те са затворени и се задоволихме само с надзъртане през оградите. Успяхме да видим единствено двора на къщата, където е бленувал да се завърне Дебелянов и паметника до дома на Бенковски. Отворен незнайно защо се оказа бащиния дом на Каравелов, където бяхме посрещнати от интелигентна и учтива уредничка. С интерес проследихме живота на великия българин чрез снимките, писмата и всички останали грижливо подредени експонати и добихме доста добра представа за тогавашния бит, благодарение на запазената старинна обстановка. Останалото си време в Копривщица отделихме на обиколка по калдъръмените улички. Видяхме къде е пукнала първата пушка на Априлското въстание, прочетохме Кървавото писмо. Но времето определено беше решило да ни пречи да бъдем родолюбци и за пореден път започна да вали. Докато пътувахме нататък по маршрута си, се сетих за една моя бивша учителка, която казваше, че не можеш да говориш за нещо и да звучиш убедително, ако не си го почувствал. Аз все казвах, че обичам родината си и познавам миналото й, но вече бях започнала да го чувствам в кръвта си, защото с всеки изминат километър го опознавах по-добре.
Решихме, че няма смисъл да спираме в Клисура - и без това валеше. Отидохме само до паметника на Боримечката, който грижливо бди над селцето. Беше мокро и духаше студен пронизващ вятър, но определено си заслужаваше.
Когато пристигнахме в Сопот, беше вече обяд и слънцето упорито се опитваше да разсее тъмните облаци. Отправихме се към дома на Патриарха на българската лит