За прасенцето, което се учило да лети

Приказки за четене

Веднъж прасенцето – казваше се Икар – отишло при Вълшебния извор и помолило:
– Изпълни ми, моля те, едно желание.
Прасенцето отдавна искало да се научи да лети. Не случайно го наричали Икар.
– Ако много искаш, мога да направя така, че да полетиш – казал Вълшебният извор. – Но за това първо трябва да те превърна в птица.
– Не, аз искам да бъда прасенце. Прасенце, което може да лети – казал Икар.
– Но прасенцата не могат да летят – отговорил Вълшебният извор.
Икар много се огорчил и си тръгнал за вкъщи.
По пътя мислел само за едно – как все пак да се научи да лети.
На другата сутрин, рано-рано отишъл в гората и помолил птиците да му дадат пера. Разбира се, те му дали.

– Може би искаш да се научиш да летиш? – попитали те.
– Да – отговорил Икар.
Прасенцето залепило перата с восък и така се получили криле. После се покачило на върха на планината, до самия бряг на морето. Котка, мишка, две зайчета, цяла компания от бръмбари и дори охлюв се катерели след него – всички искали да видят какво ще стане.
Икар превързал крилете, размахал ги и полетял. Ето това било щастие! И всички, които гледали, се зарадвали, а най-малкото бръмбарче едва не умряло от възторг.
Икар се понесъл високо, високо, почти до слънцето.
Ах, да, прасенце! Ах, ти герой! – хвалил се сам той. А Вълшебният извор казваше, че прасенцата не могат да летят. Могат!

Но от слънцето восъкът се разтопил и крилете на пера полетели надолу. А след тях и самото прасенце. Няколко пъти се превъртяло във въздуха и паднало в морето.
Бедният Икар целият се измокрил. Добре, че доплувал до брега и побягнал вкъщи, при майка си.
– Не се огорчавай, мой малки Икар – казала майка му – нали все пак летя! – И тя здраво го прегърнала.
Всички приятели му дошли на гости, а майката им приготвила чай с торта и сладко.
Късно вечерта той отишъл при Вълшебния извор и като се навел към водата казал:
– Ти си прав, прасенцата не могат да летят – и по бузките му потекли сълзи.
– Горе главата – казал Вълшебният извор – все пак ти си герой!
– Това е едно много смело прасенце, нали? – казал Ррр, когато Доналд свършил да разказва. – А да бъдеш смел е толкова хубаво, както и да бъдеш безстрашен.
– Но това е едно и също, – усмихнал се Доналд. – А ти как мислиш, децата знаят ли защо наричали прасенцето Икар?
– Аз зная, но децата може би не знаят. По-добре разкажи.
– Много отдавна древните гърци съчинявали приказки за богове и герои. Своите приказки те наричали митове. Имали един мит за юношата Икар и за неговия баща – изкусен майстор. Заедно с баща си Икар трябвало да избяга от злия цар. И за да прелетят през морето, те си направили от перата криле и ги залепили с восък. Бащата помолил Икар да не лети много нависоко, но Икар не го послушал и полетял направо към слънцето. Слънцето разтопило восъка на неговите криле…
– А по-нататък всичко било така, както при прасенцето, нали? – казал Ррр.
– Почти.
– А как прасенцето се досетило да залепи крилата с восък, това е чудо! – Рррр винаги на това се учудвал.
– Навярно затова, – отбелязал Доналд, – защото на прасенцето много му се искало да полети. А когато нещо много искаш…
– Зная, зная, – прекъснал го Ррр. – А сега разкажи две нови приказки и една стара, моля. Ти обеща!
– Какво значи две нови? – попитал Бисет.
– Такива, които още не съм чувал.
– Мм, но какво пък, имам две нови приказки. Съчиних ги отдавна, навярно преди три или може би преди четири дни, но още на никого не съм ги разказвал.